В този материал ще разгледаме въпроса защо родителите са образ на Бога в светлината на Десетте Божи заповеди. Как да разчетем какво иска да ни каже Той като текст, като послание, което се предава чрез тях. Своеобразно упражнение по медитация за начинаещи.
Има случаи, в които ако искаме да разберем каква е волята на Бога и какво е отношението му към нас, е достатъчно да съзерцаваме образа на своите родители. Имах подобно откровение, докато се опитвах да извлека представа за духа на своя починал баща, който си замина преди 9 години. Така постепенно в продължение на минути съсредоточена медитация успях да достигна до един образ, който излъчваше обич, прошка и гордост от своето творение. Тогава си дадох сметка, че чрез този образ ми говори самият Бог, който иначе не е много приказлив в други обстоятелства.
Родителите като наместници на Бога
Идеята, че родителите са наместниците на Бога в нашия живот, не е нещо непознато или сензационно. Така се е смятало от древни времена. Само през последния век и половина, откакто светът се управлява от марксистко-дарвинистките идеи, много хора смятат родителите за глупави и непотребни. Такава ни е съвременната култура. Според нея най-големите безбожници, които са убедени, че са животни с някакъв разум и никаква душа, са най-умните. Останалите – древните мислители, философи и учени – са били прости и неуки хора. Но това, разбира се, не е вярно. Тъкмо който разсъждава така, е твърде глупав и ограничен човек.
Съдържание:
От Десетте Божи заповеди първите 4 касаят отношенията ни с Бога: 1.) Да нямаш други богове; 2.) Да не си правиш кумир или изображение и да не му се кланяш; 3.) Да не изговаряш напразно Божието име и 4.) Да почиваш в събота.
Петата заповед се отнася до родителите и в нея също се споменава Богът, в същото изречение, при това цели 4 пъти: 5.) “[Второзаконие 5:16] Почитай баща си и майка си, както ти заповяда Господ, Бог твой, за да живееш дълго и да ти бъде добре в оная земя, която ти дава Господ, Бог твой.” Тоест тя е един вид преходна, гранична между небесните и земните заповеди. Между отношенията ни с Бога и отношенията ни със света.
Ето ги и останалите 5 “светски” заповеди: 6.) Не убивай; 7.) Не прелюбодействай; 8.) Не кради; 9.) Не лъжесвидетелствай и 10.) Не пожелавай нещо, което е на ближния ти, включително и жената.
Вижда се ясно, че родителите са един вид посредник между духовния и физическия свят, защото те ни помагат да се въплътим. Те съдействат на Бога за нашето сътворение. Ние няма как да съществуваме, ако нямаме родители, които да ни родят, и Бог, който да отдели от себе си нашия дух. Животът се създава само от живот, а не от кал, ако никой не вдъхне в нея жизнено дихание.
Друго интересно нещо във връзка с родителите е, че в първа глава на Библията пише. “И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.” Първо виждаме, че мъжът и жената са равни още от самото Сътворение. Това е постановка, която е характерна за християнството, може би единствената религия, така ясно казваща, че мъжът и жената са еднакво ценни за Бога.
После забелязваме, че Богът е едновременно мъж и жена, тоест андрогин. Защото неговият образ е “мъж и жена”. Това не означава двуполово същество в смисъла на хермафродит, а е комбинация на всички мъжки и женски характеристики и черти. Карл Густав Юнг подробно е описал теорията си за андрогинния характер на Бога и по-специално на Христос.
Така че ако искаме да разберем волята на Бога, е добре да съзерцаваме образа и на двамата си родители, тъй като те са били създадени в някакъв смисъл едновременно още през Сътворението на света и представляват една цялост.
Защо се получава това противоречие в библейските разкази, че веднъж Адам и Ева се създават едновременно, а втория път – Ева е “направена” от реброто на Адам, можете да разберете от лекциите на Джордан Питърсън върху Библията. Той успява да докаже, че това не е никакво противоречие и успява да примири двете тези една с друга.
И така, двамата родители са наместници на Бога и представляват неговия образ в нашия живот. Ако ние успеем някак си да видим този образ чрез съзерцание или по-задълбочена медитация, ние можем да получим съвсем конкретно послание за това, какво мисли Богът за нас, какви жизнени задачи ни поставя, какви свои несъвършенства трябва да изправим и тъй нататък.
За да вникнем в написаното дотук, да опитаме следното упражнение:
Влизане в духовния свят посредством текст
Ще видим как разглеждането на две обърнати математически аксиоми може да ни помогне да проникнем в самата същност на нещата. За целта взимаме една трудна книга, например „Въведение в тайната наука„, написана от Рудолф Щайнер. Тоест книга, която е инспирирана от духовния свят, съдържаща съответната дълбочина и същност.
Трудното съдържание на „Въведение в Тайната наука“
Да подхванем например една от най-интересните глави в нея, която е и най-популярна – „Сънят и смъртта“. И да се опитаме да видим в този текст не онова, което читателите смятат за централно, а да разгледаме съдържащото се в нея от една „периферна гледна точка“.
Книгите на Щайнер, които той е писал собственоръчно, както и някои от устно произнесените и записани от слушателите лекции, имат особена структура. Те не се залавят веднага да ни дадат отговорите с булети и номерирани списъци, както сме свикнали да правят много съвременни автори. Тези текстове по-скоро имат някакво кръгово, спираловидно или вълнообразно движение на мисълта. В тях няма да намерите отговори, които да са „право в целта“, а всичко е някак си заобиколно. Това е така, защото авторът им е убеден, че в духовния свят правата линия не е най-прекият път между две точки. За разлика от физическия свят, в Духа най-прекият път е заобиколният. (Аксиомата за правата линия като най-късото разстояние между две точки е вярна, но само в своята си област.)
Вижте и първата част на тази статия ТУК: Медитация за начинаещи: Какво значи да влезеш в състояние?
Може би това е една от причините, поради която книгата ни изглежда трудна: Защото тя не дава отговорите в „сдъвкан“ и „смлян“ вид. Тя очаква от нас да се потрудим, за да си изградим сами органите, с които после спокойно да възприемаме невидимото за очите. Самото трудно четене на такъв текст представлява своеобразно посвещение, защото то дава възможността за духовно пробуждане и за ясно виждане на нещата, които обикновено наричаме тайни или скрити. Да, тайните са тайни само за онзи, който не желае да се научи как се разкриват.
Панорамното виждане на образите в текста
И ако се опитаме така да видим какво стои зад този текст от „Въведението“, зад всички подробни описания на приликите и разликите между съня и смъртта, ще останем много изненадани от резултата. Ако повечето читатели се стремят да прочетат само най-главното, нека ние да видим какво става „между редовете“ или „по периферията“. Концентрираният читател иска да хване и да проследи основната тема, да намери лесно бързите отговори на своите въпроси за смъртта и съня. Ние обаче искаме да влезем в състояние на деконцентрация, в което да виждаме целия текст, всички негови образи и съществата, които стоят зад тях.
Това става като си изградим образи за колкото се може повече абзаци и се опитаме мислено да ги подредим в панорама. Може би няма да стане от първия път, а чак след като работим с главата няколко дни и преспиваме с тези образи няколко нощи, изведнъж пред нас ще се открие приказна картина.
Казват, че природните същества (гноми, силфи, ундини, саламандри) се показват само в спомените на необиграните наблюдатели. Или пък в периферията, която наблюдаваме „с крайчеца на окото си“. Затова е добре да сме прочели достатъчно добре разглежданите абзаци и да сме пратили образите, породени от тях, в своя „свят на потенциалните спомени“. Всеки път когато успеем да ги забравим и отново да си ги припомним, те ще ни се явяват в различна дреха, с различни нюанси, за съществуването на много от които дори и не сме подозирали.
Заобиколният път е винаги най-прекият
Най-интересните неща се появяват не в центъра, където се концентрираме, не по правата линия, а отстрани, по заобиколния път. Те се намират между онези трудни за проумяване изречения, които читателите обикновено прескачат. Оставят ги „за друг път“, ако някога пак решат да посегнат към книгата. Но правилното четене на подобни текстове е добре да се основава на принципа „Кога, ако не сега?“ и „Кой друг, ако не аз?“. Едва при такъв подход тези мисли могат да се разкрият пред читателя, който е склонен да изпита удивление пред духовно-научните факти. (Те много често се разминават с общоприетото по особено драстичен начин.)
При едно такова вглеждане в текста уж важните неща стават „прозрачни“, тоест можем да виждаме през тях, а на преден план излизат тези, които доскоро са ни изглеждали като незначителни. Щайнер обича да казва, че в духовния свят всичко е наобратно. Такава идея се среща и във филма „Stranger Things“, където духовният свят се нарича „Inside Out“, като едноименната популярна окултна анимация. Тоест вътрешното става външно, все едно обръщаме сако с хастара или пантоф-жаба с вътрешността му навън.
Inside Out или всичко наобратно
Маловажното става съществено, зеленото става червено, а синьото – жълто. Сами можем да се убедим в това, ако гледаме зелена лампа няколко минути и след това си затворим очите. Настъпва тъмнина, в която продължаваме да виждаме лампата, само че тя вече е станала червена. Ако гледаме жълта лампа и замижим, ще виждаме синя лампа.
Не мислете, че това се получава по някакъв механичен начин. Примерно че ретината ни се е „осветила“ от светлината и затова сега по чисто химичен или електрически път се получава този образ със своя допълнителен цвят. Да, може и да има такъв момент, но той по-скоро е следствие от нашата духовна природа. Тя се грижи да не прегорим наистина в отдаването си на сетивните впечатления и ги компенсира с противоположните.
Подобни процеси може да се наблюдават и в чувствената област. Например раздразнението може да се неутрализира с привличане, симпатията с антипатия, а страхът – с весело настроение, будещо смях. Усещането за студ може да се смени с парещо. Обикновено и в живота всяко чувство се заменя от противоположното. Едва когато се появи въпросното комплементарно или допълнително чувство или сетивно усещане, двойката успява да се неутрализира и да изтече някъде, а ние ставаме способни да възприемем нещата обективно. Освободили сме се от симпатиите и антипатиите си и можем да виждаме реалността без пристрастие. Това става в различна степен в зависимост от нивото на развитие и на обучение (посвещение) на човека.
Частта е по-голяма от цялото
Същото нещо се получава и с текстовете. Читателите са склонни да прескачат цели абзаци, които не подхождат на предварително набелязаната им цел, на очакванията или предубежденията им. Ако нещо не съответства на техния светоглед например, те решават, че може и да не се спират на тези „глупости“. Ако в училище са им казали друго, отчитат факта на несъответствието и продължават нататък с надеждата да попаднат на нещо, което повече съответства на предвзетите им предварителни нагласи. Те не могат да допуснат в съзнанието си друга гледна точка, различна от това, което смятат за „свое“ мнение.
А при текстовете влиза в сила едно друго правило, върху което Щайнер ни обръща внимание: Че в духовния свят частта е винаги по-голяма от цялото. Отново жестоко противоречие. Но то престава да бъде противоречие, ако приемем, че аксиомата „Частта е винаги по-малка от цялото“ е валидна само в своята си област. Взимайки предвид този факт, ние бихме могли да се задълбочим в една отделна част от главата за съня и смъртта и да проверим колко дълбоко можем да проникнем в нея чрез своето мислене. Разбира се, докато се концентрираме върху частта, не бива да изпускаме от поглед цялото.
Същото може да се отнесе и към първата тема за родителите като наместници на Бога в биографията ни. Двойката родители е подобие на Бога, мъж и жена. Но ако започнем да съзерцаваме в дълбочина образа на отделния човек, който също има своите родители, които също са подобие на Бога, постепенно ще достигнем до самия Бог. Той се намира в сърцето и в духа на всеки човек. Така сами ще видим как частта действително е по-голяма от цялото.
А какво да кажем за другата известна обругана от Р.Щ. математическа аксиома – че правата е най-прякото разстояние между две точки? Разбира се, че тя е вярна, но само в своята си област! Ако се опитаме да стигнем от мястото, в което живеем, примерно до центъра на града, като се движим само по права линия, ще се убедим, че тази аксиома невинаги е валидна. По-често вярно се оказва именно другото (духовното) твърдение, че правата е най-дългото разстояние между две точки, когато говорим за живота, биографията и изобщо за съществата, имащи дух и душа.
И до истинския божествен образ на родителите си ние достигаме по заобиколен път. Или когато изживеем по-голямата част от собствения си живот. Или когато ги загубим тях самите.
Текстът продължава ТУК:
Урок по медитация: Единство между Аза и т.нар. външен свят | (Фаза №3)