Големият художник Владимир Димитров – Майстора дразнел близките си с целомъдрие и морал
Повечето изкуствоведи са искали да намерят жената, вдъхновила големия наш художник Владимир Димитров-Mайстора за неповторимите му като теми и изпълнения картини. Често са твърдели, че зад някой портрет на красива девойка от село Дивля или от Шишковци стои може би реалната голяма любов на художника, в спомените си неговите приятели и съвременници изтъкват, че никога не са го виждали в интимни отношения с жена. Писателят Константин Еленков в своята монография „Идеалният странник. Нова книга за Майстора“ подчертава, че Маестрото не държи на парите и на жените, а единствено на религиозния си дълг към изкуството.
Най-слабо проученият период в биографията на големия художник Владимир Димитров – Майстора е учителстването му в Свищов от 1911 до 1918 година включително. Когато отива в града край Дунава, маестрото е на 29 години. Неговият ученик Ангел Николов Ангелов пише в спомените си, че художникът прилича на Иисус Христос. Висок, слаб като тръстика, с дълга, развяна от вятъра коса, с орлов нос, проницателни очи и тъмна кожа, творецът привлича вниманието на всички. Също така е вярвал в ангели и ангелски числа.
От личността на учителя по краснопис и гимнастика в Търговската гимназия се интересуват всички по-големи ученички, свищовски моми и млади булки. „Като преподавател в Свищов – изтъква в мемоарите си Ангел Ангелов, Димитров беше обект на внимание и обич не само за интелектуалците и учащите се, но и за гражданите. Той импонираше със скромността, добродетелите, човеколюбието си. Въпреки желанието и усилията си да не се набива на очи, да не досажда никому, доброто му сърце и необятната му душевност притегляха и приютяваха всички.“
Майстора подкрепя с рисуване театрални декори, забави и вечеринки. Той обича веселието. В квартирата си устройва „мохабети“. Пее и свири на тамбурата си стари македонски и градски песни. В театралния салон на читалище „Елена и Кирил Д. Аврамови“ маестрото участва в представления като „Казаларската царица“, „Хъшове“ и др.
През 1913 г. в Свищов пристига за преподавател в Търговското училище Николай Лилиев. Поетът и художникът обикалят Калето край Дунава и наблюдават какъв богат спектър от цветове отразява водата, докато настъпи нощта.
„В Свищов за първи път прогледнах момите, признава пред Васил Стоилов маестрото. И харесах една еврейка. Ходех у нея и я рисувах няколко месеца в естествен ръст, права, как отваря една врата. И друга мома рисувах. Най-много работех на Дунава, и.то предимно с туш.
Според госпожа Фимка Тотева, директорка на СОУ „Цветан Радославов“ в Свищов, еврейката е младо момиче от унгарски произход. Бащата на момичето – унгарец, пътувал често с кораби по Дунава. Търговец на сол, той имал близки приятели на всички пристанища. Вероятно в Свищов се запознава с красива еврейка, а пo-късно се жени за нея и остава да живее в града.
Преди години картината, изобразяваща унгарска еврейка, се обявява за продан в една от софийските галерии, а по-късно е купена от бизнесмен. Днес никой не знае къде се намира тя. По-важното ще бъде, ако някой, който види картината на страниците на вестника, разкаже нещо за връзката на Майстора с момичето.
Фимка Тотева допълва, че сред свищовлии е запазен и друг спомен за интимен роман на Майстора. Оказва се, че художникът харесвал Мара Стайчева, съпруга на генерал Стайчев. Мара била интересна жена и покровителка на хората на изкуството. Нейният съпруг е убит от Народния съд, а синът ѝ Иван Стайчев загива в Белене. Дъщеря ѝ Бинка е била аптекарка в Свищов и преди години е починала. Портретът на Мара Стайчева се намира в Свищовската градска галерия (маслени бои, пл.140/96 ).
В по-късни години неговото целомъдрие дразни близките му. Николай Райнов често обичал да му повтаря: „А бе, ти ще умреш от морал!“ „По-добре ли е, думах, да умра от неморалност?“ – признава художникът пред приятеля си Асен Василев. Пак пред него той споделя: „Чувствата се сменяват у мен, когато рисувах момите. Защото имаше и полово чувство. А то ме дразнеше. Едно време в Рисувалното училище не можех да гледам гол човек. Какво унижение, мислех си, какъв ужас! И понеже не съм женен, съм дошъл, види се, до границата – да чувствам човека. Мене ме спасиха слабата физика и високият морал.“
Целта на твореца е да опази духовната си чистота, да улови подобна и у моделите си и да я предаде в своите картини. Неслучайно той обича да рисува млади девойки. Когато засече, че в детският им поглед прозират вече и други мисли, той търси нови модели.
Съвременниците му разказват един интересен факт. Щом художникът се спирал на някоя девойка за модел, момичето скоро се омъжвало. Неговите съселяни от Шишковци са категорични: „Той няма да вземе да рисува каква да е мома!“.
Отчаян от ергенлъка на Майстора е не само Николай Райнов, но и известният наш художник Борис Георгиев. Той живее в Италия и при едно от завръщанията си в България през 1922 г. се среща с Владимир Димитров. Предлага му да замине с него в Рим, да рисува на воля и да построи по друг начин личния си живот.
В Италия връзките на майстора с Борис Георгиев отслабват. Димитров твърди, че това станало по незначителни причини. Някои от тях били неумението на маестрото да танцува, нежеланието му да целува ръце на дамите – неща, които били задължителни за обществото. Вече няма живи свидетели, които могат да разкажат за кратките интимни увлечения на художника. Съществуват обаче техни потомци, които са запазили родовата памет за патриарха на съвременната българска живопис и могат да я предадат на другите.
МАЕСТРОТО ПИШЕ ПИСМА НА СВОИТЕ МОДЕЛИ
Художникът никога не забравя своите модели и с най-близките до сърцето си поддържа връзки до края на земния си път. Такъв е случаят със Станка Гогова Накова от с. Рьждавица (род.1919 г.). Момичето се връщало от кладенеца със своите приятелки, когато пред нея застанал художникът. Той ѝ казал, че иска да я рисува. Отговорила му, че трябва да пита баща си. Майсторът отишъл при него, но земеделецът отказал на твореца. Било пролет и по нивите кипяла усилена работа. Чак след няколко ходения до къщата на Стана Владимир Димитров получил разрешение да я рисува.
В зрелите си години маестрото търси отново контакт със Стана. По това време (1936) нещо го мъчи, не може да спи. Опитва се да прави равносметка на личния си живот и като че ли не стига до никъде. „Останах самец. Създал ли съм нещо равностойно на прекрасния свят, в който живях?“
Художникът пише писмо на своя модел от миналото, в което възхвалява майчинството и семейния живот.
Друго писмо, с по-късна дата – 1954 г., направо издава разочарованието му от факта, че е сгрешил в личния си живот. „А с моето рисуване, докато разбера горе-долу нещо от тоя труден занаят, останах ерген – дядо, остарях и от няколко години съм пенсионер. Живея при сестра си и при нейните големи деца.“
Хр. Ангелова
